Спомням си с носталгия тези години. Бяхе млади, дядовците ни живи. Помагаха да строим къща във Вършец. Понеже не се познаваха много/единият живееше в едно село, а другият в друго/, това даде шанс на младата ми зевзешка душа да си направи добра шега с тях, макар да не заслужаваха такова отношение.
Отначало започнахме работата по къщата аз, брат ми и бащата на тате, дядо Кънчо. Баща ни бе купил парцел на края на курорта, на високото, до гората. Изглежда там е било по евтино. Надолу се виждаше целия град, а нагоре балкана. Сега ми харесва много, тогава не се замислях.
Парцелът обрасъл с къпини, а там където ги нямаше, ужасна кал. За да изкопаем основите, трябваше да изнасяме калта с кофи.
Между другото искам да споделя, че младоста е голяма работа. Вечер излизахме с наборите, а сутрин ставахме в шест и работехме цял ден. Дядо Кънчо беше непреклонен. Независимо в колко часа сме си легнали, заставаше до леглата и докато не станехме, не ни оставяше на мира. Менюто ни беше основно фасул, който се вареше в бараката, докато работехме. От тежката работа бяхме само мускули, загорели от слънцето. Когато баща ни идваше събота и неделя казваше:
-Гледай какви момчета отгледахме с тоя боб!
На което отговаряхме , че по-добре да не ни се радва, а да донесе мръвки.
Съседите ни кръстиха бригада”Тих труд”.Мълчахме и работехме.
Това се промени, когато към нас тримата се присъедини и дядо Гоцо. Още сутринта му казах, че другия дядо е глух и трябва да му вика, за да го чуе. Той веднага реши да го пита нещо и бригада „Тих труд” се промени. След няколко минути дядо Кънчо се промъкна до мен и ме попита защо вика така този старец.
-Как защо? Защото е глух. Викай му и ти, за да те чуе!
Така бригада „Тих труд” стана на бригада”Аларма”.Освен това казах и на съседите, че старците са глухи и те започнаха да крещят през оградата.
Птичките избягаха от махалата, а аз умирах от смях.
