Слънцето изгряваше.Птиците се бяха събудили и с неорганизирания си хор радваха душата на Деко.
-Е еееее.Рррррррр.Дебреее....
Будеше овчаря селото, макар кошарата да беше на два километра от него.Верния Кемал въртеше опашка и подкарваше стадото към реката.Първо да пият вода.След това паша. И прибиране в кошарата към обяд.Почивка за овцете и дрямка за овчаря.Той ядеше само веднъж на ден, в повечето случай котле с качамак и прясно мляко.Когато минеше покрай жътвари им подвикваше с гръмовния си глас:
-Ей качамачковци, пак ли ядете?От ядене време за работа не ви остана.
Така си живееше Деко, повече с овцете, отколкото с жена си до лятото на 1860 година.Тогава една сутрин чу брадва да блъска в гората.И то в неговата гора.Остави овцете на Кемал и тръгна нататък.Видя ги – трима черкези сечаха тримата братя/три дървета от един корен/ точно до коларския път.Той приближи мълчешком.Черкезинът тъкмо замахваше и видя един крак обут в цървули да стъпва на мястото, където щеше да забие секирата.Спря брадвата над главата си.
-Сус бе гяур!!!
Българинът упорито държеше крака си на мястото.Тогава черкезинът замахна пак.Това беше голяма грешка.После те самите разказваха, че за няма минута Деко ги беше пребил като кучета.
Овчарят се върна при овцете си.Знаеше, че животът му вече няма да е същия.Ако въобще имаше живот.Стана му мъчно за овцете, за Кемал, за жена му, за децата, за селото.Вечерта си легна както обикновенно.Не мислеше да бяга.По добре той да иде курбан,да не закачат жена му и децата.Тъкмо щеше да ги изкарва сутринта и дойдоха.Петима заптиета в униформи.Сигурно бяха тръгнали по тъмно от конака.
-Ти ли си Деко?
-Аз съм.
-Тръгвай с нас!Валията те вика.
-Ами овцете?
-Овцете са ти най- малката грижа сега.Някои ще види, че те караме,ще каже където трябва.Ти за себе си мисли.И гледай да не подбягваш, че ще те гръмнеме.Айде давай пред нас.
И тръгнаха.Той пред тях, те отзад с готови пушки.
Стария валия седеше по турски в голямата одая на конака и си пиеше кафето.
-Ти ли си Деко от Галатин.
-Аз съм.
-Я ми кажи Деко, ти защо вчера си пребил трима мои хора?
-Аз не исках да ги бия Ефенди.
И му разказа всико, както си беше.
-Колко овце имаш?
-Сто и петдесе.
-Кой ги пасе сега?
-Никой.Ваще хора ме взеха рано сутринта преди да ги изкарам.
-Ще ти издам много строга присъда.
Каза стария съдия и замислено поглади брадата си.
-Всяка година на тази дата ще колиш овца и ще даваш курбан.С първата ракия ще казвате:-Да е жив и здрав валията.А след като умра:-Как викахте там?
-Бог да го прости.
-А така.А сега бягай, че животните са гладни.И ония чапкъни ако пак дойдат в твойта гора, тегли им един бой!
Деко летеше към кошарата си.Докато умря на тази дата правеше курбан за здраве, а после и за бог да прости валията.След това синовете му продължиха.Сега сме 2010година,средата на август.Пътуваме с брат ми,жените и децата за село.Ще ядем агне за „Бог да прости валията.”
-Е еееее.Рррррррр.Дебреее....
Будеше овчаря селото, макар кошарата да беше на два километра от него.Верния Кемал въртеше опашка и подкарваше стадото към реката.Първо да пият вода.След това паша. И прибиране в кошарата към обяд.Почивка за овцете и дрямка за овчаря.Той ядеше само веднъж на ден, в повечето случай котле с качамак и прясно мляко.Когато минеше покрай жътвари им подвикваше с гръмовния си глас:
-Ей качамачковци, пак ли ядете?От ядене време за работа не ви остана.
Така си живееше Деко, повече с овцете, отколкото с жена си до лятото на 1860 година.Тогава една сутрин чу брадва да блъска в гората.И то в неговата гора.Остави овцете на Кемал и тръгна нататък.Видя ги – трима черкези сечаха тримата братя/три дървета от един корен/ точно до коларския път.Той приближи мълчешком.Черкезинът тъкмо замахваше и видя един крак обут в цървули да стъпва на мястото, където щеше да забие секирата.Спря брадвата над главата си.
-Сус бе гяур!!!
Българинът упорито държеше крака си на мястото.Тогава черкезинът замахна пак.Това беше голяма грешка.После те самите разказваха, че за няма минута Деко ги беше пребил като кучета.
Овчарят се върна при овцете си.Знаеше, че животът му вече няма да е същия.Ако въобще имаше живот.Стана му мъчно за овцете, за Кемал, за жена му, за децата, за селото.Вечерта си легна както обикновенно.Не мислеше да бяга.По добре той да иде курбан,да не закачат жена му и децата.Тъкмо щеше да ги изкарва сутринта и дойдоха.Петима заптиета в униформи.Сигурно бяха тръгнали по тъмно от конака.
-Ти ли си Деко?
-Аз съм.
-Тръгвай с нас!Валията те вика.
-Ами овцете?
-Овцете са ти най- малката грижа сега.Някои ще види, че те караме,ще каже където трябва.Ти за себе си мисли.И гледай да не подбягваш, че ще те гръмнеме.Айде давай пред нас.
И тръгнаха.Той пред тях, те отзад с готови пушки.
Стария валия седеше по турски в голямата одая на конака и си пиеше кафето.
-Ти ли си Деко от Галатин.
-Аз съм.
-Я ми кажи Деко, ти защо вчера си пребил трима мои хора?
-Аз не исках да ги бия Ефенди.
И му разказа всико, както си беше.
-Колко овце имаш?
-Сто и петдесе.
-Кой ги пасе сега?
-Никой.Ваще хора ме взеха рано сутринта преди да ги изкарам.
-Ще ти издам много строга присъда.
Каза стария съдия и замислено поглади брадата си.
-Всяка година на тази дата ще колиш овца и ще даваш курбан.С първата ракия ще казвате:-Да е жив и здрав валията.А след като умра:-Как викахте там?
-Бог да го прости.
-А така.А сега бягай, че животните са гладни.И ония чапкъни ако пак дойдат в твойта гора, тегли им един бой!
Деко летеше към кошарата си.Докато умря на тази дата правеше курбан за здраве, а после и за бог да прости валията.След това синовете му продължиха.Сега сме 2010година,средата на август.Пътуваме с брат ми,жените и децата за село.Ще ядем агне за „Бог да прости валията.”
Няма коментари :
Публикуване на коментар