Логиката на дезертьора

Онова късно лято беше прекрасно, въпреки че в целия свят бушуваше Втората световна и милиони хора мряха като мухи от глад, куршуми и шрапнели. Господ сякаш бе прострял ръка над Tракийското поле и го поливаше всяка седмица. Лозята бяха налели огромни, вече червени гроздове. Тежки орехи капеха по влажната земя. Овцете, козите и кравите станаха дебели от обилната зелена трева.

Иван Станчев се връщаше от царевичната си нива и си мислеше, че не си спомня такава спорна година. В същото време го човъркаше поговорката "Много хубаво- не е на хубаво."
Денят беше осми септември 1944г. В селото го посрещна новината, че България е обявила война на третия райх. Направо му призля. Той дивия селянин от Рогош щеше да излезе срещу стегнатите, дисциплинирани и страшни германци, които бе виждал в Пловдив.
Повиквателната не закъсня. Плачеше му се на Иван. Да остави всичко неприбрано на полето и да ходи да мре.

Има хора които изглежда обичат войната, но сигурно не са от нащо село. Щото като ни натовариха на камиона, който бяха изпратили военните, мълчахме като на погребение. А то да не беше друго. Можеше нито един от нас да не се върне. По радиото плещеха некакви глупости за патриотизъм и дълг. Бабината им на припечина. Тия дето до вчера ни беха съюзници, днеска са ни смъртни врагове. Айде стига бе!? И какво, като го надупчат немските куршуми, това ще промени историята ли? Не. Само дето ще е пукнал без време.

Такива нерадостни мисли се въртяха в главата на Иван Станчев, докато камионът ги друсаше към Пловдив.
Там ги стовариха на големия плац на парашутния полк. Наредиха се на огромната опашка да им зачислят дрехи и оръжие. След едноседмична подготовка ги лашнаха към фронта.

Иван не знаеше какво е щастие. Не беше се замислял. Но за нещастието вече бе сигурен.

Още не се познаваха в звода и ротата и ги хвърлиха в атака. Отгоре на всичко артилерията на германците млатеше между тях и по пет шест души даваха фира на веднъж.
Други падаха от автоматичния огън. Истинска касапница. Един куршум откъсна пагона на Иван. В крайна сметка това повлия на решението му.

Вечерта докато другите спяха в гората зад един хълм/бъха отстъпили/, той си каза:
"Съдбата ме разжалва. Скъса ми пагоните. Аз не съм за войник."
Стана и тръгна навътре в гората, ужким ще пикае. Лека полека, след като видя, че никой не го гледа или следи, започна да се отдалечава. Имаше постове разбира се. Но бяха толкова на рядко, че не бе невъзможно да се измъкне.

Вървеше без да спира и се чувстваше ужасно. Ако го заловяха щяха да го разстрелят. Ако се върнеше на фронта, германците и без друго щяха да го убият. Ако си отидеше на село и там не го чакаше нищо добро. Мамка му и война!

Трябваше да се скрие за през деня. Видя в ляво от себе си снагата на висока планина и тръгна натам. Колкото по високо, толкова по добре. Там където човешки крак не е стъпвал. Мамицата му.

Когато започна да се развиделява вече вървеше нагоре, по дъното на едно дере, в което църцореше малко вода. Поне вода щеше да има. Малко щастие в нещастието.
Спъваше се от камъните, но не спираше. Когато остана без дъх, седна на един отрязан пън, да почине и помисли. Отрязан пън!? Значи тук идваха хора. Давай нагоре. Високо, високо. Накрая вече не му останаха сили и се тръшна до едно дебело дърво близо до поляна. Когато малко се съвзе огледа поляната и балкана.
Есента беше почнала да нанася чудните си бои по листата на дърветата. Огромни сърнели се белееха сред зелената все още трева. Слънцето топлеше с онази приятна есенна топлина. Прекрасен свят. И някой, някакви си там в София, Берлин, Москва или кой знае още къде, искаше да му отнеме всичко това. Защо? Те Богове ли бяха? Не. Бяха кучи синове. Знаеше го със сигурност. Мамицата им! Той не беше на ничия страна. Нито с руснаците, нито с германците, нито с българите. Беше на страната на жена си, децата и земята си и нямаше сила в света, която да го убеди че не е прав.
Набра 5-6 големи сърнели. В раницата имаше кибрит, сол и сухари. Трябваше да яде. Поне докато е жив. Дърва за огън дал Господ, но огън щеше да запали чак като се стъмни и на някое закътано място, иначе през деня димът щеше да го издаде.
Късния следобед попадна на малка пещера с полянка отпред и една две дупки в тавана, през които се виждаше небето. Можеха да послужат за комини. По светло събра достатъчно дърва и като се стъмни запали огън вътре в пещерата. Опече сърнелите, посоли ги и ги изяде със сухарите, които имаше.

Неприятностите му започнаха рано сутринта. Три каракачански овчарки налетяха на входа на пещерата и вдигнаха ужасен шум. След тях се чу силен глас:
-Чиба, дива гад такава! Сигурно има мечка вътре. Чакай да и метна една граната.
Пред Иван имаше два избора:
Или да застреля човека, преди да е хвърлил въпросната граната. Или да се обади.
Не,не го виждаше, така че се развика, преди смъртта да се търкулне в пещеричката.
-Стой, не хвърляй! Човек има вътре.
И се показа.Нямаше начин.
-Какво правиш там войниче?
Каза след като го огледа.
-Ама ти май не си войниче!? Май си дезертьорче? Защо избяга а?
-Как да не избягам. Тия германците не гледат къде стрелят. За малко да ме убият.
Непознатият се смя гръмогласно поне една минута и попита:
-А сега какво?
-Ами, ако ме хванат военните ще ме застрелят, ако си ида на село-същото. Ако се върна на фронта германците ще свършат тази работа. Май нямам много избор.
-Знаеш ли момче, понякога сънувам, че съм бог. Е сега това се сбъдва. Аз съм Господ за теб. Това ме издига в собствените ми очи.Тръгвай с мен. Ако те спася, ще се уважавам. повече.
-А ти защо говориш български?
-Българин съм. Нали ни писаха към сърбете след първата световна. От тогава гледам овце в балкана. Не слизам надолу, оти са ядосвам. Помагам на сръбските партизани с храна. Ще умрат от смях, като им кажа какво рече за немците.
-Да не ме застрелят?
-Остави това на мен. Ще ми помагаш с овцете. Трябва много мляко, сирене, месо. Като свърши войната, ще си идеш като герой, ако те победят.
-Не искам да съм герой. Само да си ида.
-Добре, добре.

Светът беше станал малко по-добър тази сутрин. И гората и слънцето и кучетата, нищо не бе чуждо на Иван.

* * *

В Рогош ставаха страшни работи. Още от десети септемри, започнаха да изчезват хора.Викаха ги в кметството, през ноща ги караха на някъде. Говореше се, че ги застрелвали и ги заравяли в общи гробове, някъде в карловско. Никой не знаеше истина ли е това, но и не смеееше да пита, за да не замине след тях.Факт беше обаче, че всички по заможни и свързани с предишната власт изчезнаха.
Въпреки това жените и по възрастните мъже прибираха реколтата.
Стойка, заедно със свекър си и децата бе обрала всичко и сега събираха жълъди за прасетата. Вечерта като се връщаха, разбра че новия кмет изпратил човек да я търси. Беше вече късно, затова реши да отиде на другия ден в кметството.

Новия кмет седеше зад бюрото и въртеше един молив в ръцете си.Защо ли му беше, като не можеше да пише. Може би рисуваше, ама надали.

-Ааа Стойке влез.
-Добро утро.
-Не знам за кой е добро. Вчера се обадиха военните от Пловдив. Мъжа ти е изчезнал. Или са го отвлекли германците, или е дезертирал. Като го знам, че не обичаше нашите още преди девети, сигурно е станал предател. Та ти казвам, ако тайно си дойде, трябва веднага да съобщиш на властта. Значи на мене. Айде сега си върви, че имам работа. И да знаеш, че няма да ви се размине.

"Боже, боже, помогни на моя Иван, каквото и да е направил.  Само да е жив.И ако си дойде, да го издам на тоя малоумник. ПФУ!Каква ще е тази власт, като такива са и кметовете. Най-простите и мързеливи станаха управници. Никак не е добре, ама никак."

Така нерадостно си нареждаше Стойка и вървеше прегърбена в студеното утро.

Страх беше обзел цялото село. Никой с никого не говореше. Само най-близките шепнешком коментираха новата власт.

* * *

Кошарата беше построена на висок южен склон.Но по средата на склона, така че да бъде защитена от северните ветрове. Под нея се простираха обширни нагънати пасища.
До навеса и двора на овцете стоеше покрита с кермиди обширна тухлена стая за овчаря, а в дворчето пред нея имаше десетина кошера и зидан курник с двадесетина кокошки, който имаше врати и към двора и към пасището навън.




Следва продължение-утре