Вълците и лъжесвидетелите

Яде лъжесвидетели

Онази година зимата се беше запънала здраво около началото март. Имаше половин метър сняг, беше студено и духаше онзи вятър, на който възрастните му викаха Горняка. Сигурно защото идваше от гората. Никак не беше за излизане, но в такива дни, впрягахме коня в шейната и обикаляхме селото. Като минавахме през центъра ни спря чичо Митко Еленков.
-Ей момчета чакайте.Искате ли да направим една работа утре сутринта?
-Казвай.
-Утре сутрин съм свидетел по едно дело у Градо. Требва да ида да се вида с адвоката по-рано.Да ме закарате с шейната и да ме върнете.Пък после ще напрайм едно банкетче с мръвки и винце. Става ли а?
-Става, защо да не става.
-Ама можете ли да ме вземете по рано, към пет.Да стигнем навреме.
-Добре, но слез тук, да не се качваме по вашата улица, че е много стръмно и не е разчистено.
-Разбрахме се.
Сутринта станахме с брат ми в четири и половина. Грабнахме по една студена мекица от вчера и отидохме да впрягаме. Пет часа бяхме на центъра по разписание. Имахме да вземем 14 километра по наклон надолу. Пасажера беше там.
Пътувахме нормално от един час, когато ги чухме. Вълци. Воят идваше в дясно от нас, от високото. Конят стана неспокоен. Въпреки малките си уши, конете имат остър слух.
След малко воят спря, ние се успокоихме и спускахме надолу.
-Брат ми, виж силует на куче, вълча порода.
Погледнах и ми стана зле. Под изцъклената луна стоеше вълк и не беше сам, зад него се запоказваха още десет, единадесет силуета. Бяха на не повече от 25 метра от нас. Конят започна да пръхти и препусна надолу. Дърпах здраво юздите, но той не се подчиняваше. Представях си какво ще стане, ако обърне шейната. Вълците се разделиха по следния начин. Два бягаха зад шейната и по пет от двете страни. Те ловуваха, а ние бяхме плячката. Нямахме нито тояги, нито ножове. Нищо.
Не знам колко се бяхме изплашили, но чичо Митко започна да повтаря:
-Господи, помогни ми да остана жив. Ще кажа истината.
-Каква истина бе чичо Митко?
-Обещах да лъжесвидетелствам. Ако остана жив ще кажа истината.
Наближавахме града, ако не ни нападнеха след един километър щяха да ни оставят. Така и стана. В града докато свидетелят беше в съда, обиколихме пазара и си купихме по един голям нож. Още го пазя. Щяхме да ги колим.
Всъщност през деня по пътя вървяха и коли и камиони, не толкова много, но достатъчно. Не вярвахме да ни нападнат пак.
С Митко се видяхме към десет и половина. Влязохме в една кръчма. Той извади един плик, скъса го, погледна съдържанието му и го прибра в джоба. Беше лъжесвидетелствал. Брат ми си погледна часовника и каза:
-Трябва да тръгваме, да се приберем на време, че тия вълци дебнат.
-А, вие вървете, аз ще си дойда с рейса в два. И довечера у нас.
Тръгнахме си. По пътя брат ми му тегли една и рече:
-Ако тоя беше с нас, щях да го изхвърла от шейната. Хем да не е жив, хем да не ни закачат нас гадините.

Вечерта не отидохме у тях. Имахме си вино. Освен това го издадохме на баба ни. Да го разбере целия окръг.