четвъртък, 23 декември 2010 г.

Станът на баба ми

Дълги години той стоеше разглобен под един навес на село.Когато реших да го взема вуйчо каза:
-Добре, че иначе щях да го изгоря в печката.
-Как така, още ходиш по чергите дето ги е тъкала баба.
-Ходя не ходя, човек ако мисли като тебе, трябва да реве по цял ден.И като го вземаш какво ще го правиш?
-Ще го даря на етнографския музей.Някога, като ходят там децата ми да знаят, че този стан е от нашия род.
-Абе ти съвсем си се чалнал.Вземай го, но гледай да ми докараш дърва, че ще умра от студ заради твоите благородни пориви.
Вземам стана част по част.Внимателно. Първо ги избърсвам, а след това ги товаря в пикапа.После газ и право в музея.Влизам плахо.Тишина.Няма никой.
-Ехоо.Обаждам се полусилно.
-Добър ден.
Обръщам се и виждам младо момиче.
-Добър ден.Карам един стан.Смотолевям.
-Какъв стан?
-Стана на баба ми.
И така от дума на дума се родиха две деца.Сега когато ходят при майка си в музея знаят, че този стан е от техния род.
А баба и от оня свят намери начин да ме направи щастлив.
Когато даряваш нещо, получаваш много повече.

Няма коментари :

Публикуване на коментар