неделя, 20 февруари 2011 г.

Между Дунава и Огоста/Не кълнете!!!/

Между Оряхово и Козлодуй в Дунава се влива Огоста. През седемдесетте години на миналия век, вуйчо ми гледаше кошери в една акациеева гора на десния бряг преди устието. Реката там течеше в тясно корито, доста дълбока и с буйно течение, бързаше да предаде калните си води на Duna.
През деня беше поваляло добре и напечената земя се охлади. До мястото на пчелите над силното течение се извиваше въжен мост. От другата страна,на левия бряг, в триъгълника между устието и голямата река, Туриката имаше кошара. Обикновена кошара, но твърде романтична за мен. Слабо посещавания триъгълник, бе така населен с птици,зайци, сърни и глигани, че си беше истински резерват. Туриката се шегуваше, че и той както  в Бермудския триъгълник, дошел тук и изчезнал. Бабата и селото май не му липсваха много, защото се хилеше и казваше на Вуйчо:
-Ей Иване, я мини през село, да видиш мойта да не се е омъжила!
Вуйчо му беше дал няколко овце да ги гледа и по този повод го посещавахме от време на време, но надали това беше истинската причина.
Вечерта след дъжда в края на август, след като нагледахме пчелите, решихме да видим и овцете. Преминахме през клатещия се мост, ужас!!! Носехме бира, салам и домати. Свечеряваше се, слънцето лягаше да спи някъде към Видин. Един Чухъл захващаше нощната си песен. Знаех репертоара, щях да чуя и бухал, сова и улулица. На всичкия този фон и жабешкия хор. На няколко пъти и кораб щеше да изсвири, а детската ми душа си представяше, че като порасна ще съм на него и ще стигна чак до Шварцвалд.
Заварихме Туриката край горящ огън, превеше влашка рибена чорба(саламура). Зарадва се, на свиждането. Извади ракия, наряза доматите, ние изпекохме салама. На мен като на ученик ми разрешиха да изпия една бира.
Най-вкусната бира, дето съм пил. А саламът, такъв няма днес..И най-странното е, че много хора ядат безропотно боклуците.
Стана и саламурата. Овчарят хвърляше някакви сурови клонки в огъня, които миришеха странно и прочутите комари не ни закачаха. След това в годините установих, че и когато вкараш малко повече ракия те оставят на мира. Изглежда ги хваща шапатацията като пият кръв с алкохол. Колко и трябва на тази малка гадинка.
Така край огъня, между Дунава и Огоста, чух тази история:
- Иванка и мъжът и  Петко ни бяха комшии. От години селото ги знаеше с прочутите им кавги. До бой не стигаха, ама какви приказки само. Тя работеше в ТКЗСто, а той рибар. Вечер се застояваше в кръчмата, а като се прибереше са почваше. Ние като комшии знаехме репликите от театрото:
-Па ли си са напил бе, господ да та убие? Дано ненаситнио ти дробец изгние на ченгело!!!
-Мене ша мъ убие господ, добре, ама тебе нещо друго. И да ти кажа, я ша изтрезнеа, а ти ша си останеш зла.
-Па не можа да та отнесе тоа Дунав, дека са возиш цел ден по него.
-И ти одиш да переш, може тебе да отнесе по-напред.
Овчарят отпи голяма глътка ракия, сръбна чорба и продължи:
-Така си живееха те допреди три години.
Лятно време жените ходят да перат на реката, има едно чакъливо място. Отишли, но се заоблaчило, притъмняло. Те бързали да свършат преди дъжда и бухали здраво с бухалките. Изведнъж  Иванка извикала "Ииии..Пом......". Не могла да довърши "Помощ". Нещо я завлякло в дълбокото. Така и не я намериха. Говореше се, че огромен сом я е удавил и изял. Какво друго.
Петко се поболя, даже не му се пиеше. Привечер грабваше кльонка и отиваше да лови проклетата гад. След третото ходене не се върна. Не го намериха, нито него, нито лодката. Беше отишъл да се карат с Иванка некъде там.Така се сбъднаха пожеланията им.
Понеже по нашия край си кълнем ей така за добър ден, забраних на мойта уста да  отваря за клетва към когото и да е. А наздраве!
За здраве МОЖЕ.


Няма коментари :

Публикуване на коментар