Може би преди тридесетина години, не помня точно, след една лятна буря, бях тръгнал за риба. Карах от дясната стана на Ботуня, през Синчово поле. Исках да стигна до мястото, където Белоречката бара пресича ливадите. От нея беряхме какавиди, любимо мезе за мрени и кефали. Малко преди да стигна мястото видях паднал орех между пътя и реката. Корените му стърчаха изтръгнати. Хрумна ми, че в кратера под коренището мога да намеря червеи. Спрях на пътя и отидох до ореха. Той лежеше цял посред Синчово поле с клони, стъбло и пълни с пръст скъсани коренища, но дупка нямаше. Сякаш беше кацнал на равната ливада. Обиколих го няколко пъти, за да се уверя, че виждам правилно.
Набрах какавиди, върнах се обратно по пътя и продължих надолу по левия бряг на реката към Сопово.
В онези години нямаше рибари токаджии, така че имаше риба.(Последният път, като обикалях същите места, установих, че реката е тотално обезрибена. Само цинцаре.)
На другия ден споделих за ореха с Пешо Шанецо и той ми разказа следната история:
Някога в Долно Озирово имало една доста палава вдовица. Всички жени в селото я мразели, а мъжете я харесвали и посещавали.
Та въпросната булка имала лозе. Може би, за да черпи с червено вино кавалерите си?
Един летен ден отишла на лозето. Същият следобед се извила силна буря. В селото бързо разбрали, че я няма. Липсвала повече на жените, които нямало кого да одумват.
На другия ден всички я търсели. Обиколили землището и нищо.
Пешо каза, че баба му викала : "Ветаро я зе."
Няма коментари :
Публикуване на коментар